Безпомощен ли е законът ни? [1]

Александър Николов Кузманов

СУ „Св. Климент Охридски“

V курс, Право, редовно обучение

Правото, материализирано в закона, наравно с огъня и парната машина, е фундаментът на нашата цивилизация. През вековете обществата ни са се развивали и еволюирали под въздействието на милиарди правни норми. Несъмнено способността на нашия социум да създава, да се съобразява и да навигира големи обществени процеси, посредством записани на лист хартия правила за поведение, му е помогнало да създаде своите величия и падения. И ако продължим по-нататък с разсъжденията, несъмнено бихме стигнали до дефиницията на Целз “IUS EST ARS BONI ЕТ AEQUI”[2]. Но това е само романтичната част. Правото, в този смисъл и законът, е инструмент и средство за справяне с проблеми, които други системи дефинират. Правото е конкретизация на даден морал в една ситуация. Когато ние нямаме морални ориентири, правото и законът не биха ни помогнали с нищо.

Правото е инструмент. Не трябва да си позволяваме и за секунда да помислим, че правото е някаква автономна самоутвърждаваща се система, която върви по инерцията на доброто и справедливото, независимо от нас. Това е една овладяна с вековете техника да се усмиряват човешките демони и да се организира общественото съществуване. Като започнем от древните общества на ловците-събирачи, преминем през аграрните общества на селяните-земеделци, феодално организираните страни, през буржоазните индустриални нации и завършим при градската либерална интелигенция, пиеща еспресо в Costa Coffee, докато скролва из Facebook, правото е регулирало нашето поведение, съпроводено със санкцията на модерната държава или порицанието на тесния родов кръг. В този смисъл законът е едно статично правило за поведение, което отразява нагласите и вижданията за добро и зло на доминиращата класа в обществото. През епохата на абсолютните монархии луксът да бъде носител на суверенитета бил поставеният от бога владетел-монарх, а през златните векове на парламентаризма в Англия – заемащата повече места в парламента група на виги или тори. Тези, спечелили доверието на масата лидери, били натоварени със задачата да организират обществата си като създават правила за поведение, с които всички да се съобразяват. Това ставало посредством публичното оповестяване на тези законни разпоредби на вниманието на призваните да ги спазват, било то върху стела от черен базалт[3], било в държавен вестник. Законът бил израз на доминиращите критерии за морал в обществото и в този смисъл един инструмент за въздействие върху човешкото поведение. Той нямал функцията да се видоизменя според ситуацията, да събира база данни и да се самоутвърждава като изкуствения интелект, пуснат в океана от казуси. В този смисъл той бил изцяло зависим и произтичащ от волята на неговия създател. Дори някой да възпротиви на моето виждане тезата, че след като законът бъде обнародван, той се отделя от законодателя и започва да живее свой собствен живот, обогатяван от живия живот, то ще трябва да му се напомни, че съществуват върховни инстанции, които от време на време са призвани да оставят нов обществен отпечатък и обременяват закона с някое малко по-различно тълкуване, а в други случаи и направо друго значение[4]. В правната теория според някои дори това било същинско законотворчество[5]. Но в крайна сметка това е тълкуване, което в края на краищата отново утвърждава човека.

Не само, че правото е инструмент на човека, а още повече, че като такъв той има ограничено влияние над човешката воля. Да, в голяма степен в повечето случаи то успешно регулира живота в нашите общества, но не са малцина онези, които с готовността да не му се подчинят понасят неговата санкция. Ако не бе така, то имплицитно изведената забрана “не убивай” в нашия Наказателен кодекс не би била нарушавана. Законът е бог и роб на човека.

Законът като средство би могъл да бъде дар и проклятие. Бидейки всеобхватно и мощно средство за въздействие върху поведението на хората в обществото, той много често се изрaжда под въздействието на изкусената да налага своите интереси доминираща класа. Тогава “доброто и справедливото” биват отпратени от жанра на изкуството, а идва ред на социалното инженерство. Историята още пази своите белези от т.нар. “Нюрнбергски закони”. Те биват низ от антиеврейски законодателни начинания, целящи в началото, ако не да унищожат, то да дискриминират еврейската раса в Германия. Един от най-известните предвижда забрана за бракосъчетания между арийци и евреи[6]. Всички тези всевъзможни дискриминационни законодателства постилат релсовия път към Аушвиц и Бухенвалд, където отнемането човешки живот едва ли презрително било удостоявано дори с индивидуален административен акт[7]. Законодателствата успешно утвърждавали моралните човешки дефицити векове наред: Закон за защита на нацията[8]; чл. 22 на НК от 1951 г.[9]; Законът за избягалите роби.[10] Това ме задължава да кажа и за някои от примерите, които са радостен манифест на човешкия хуманизъм, емпатия и състрадателност: Великата харта на свободите[11]; Закон за гражданските права[12]; ЕКПЧ[13]. Като дар и проклятие, нож с две остриета, законът може да бъде длето в ръцете на Микеланджело, който сътворява своеобразна законодателна “Пиета”, или огнестрелно оръжие в ръцете на иначе симпатично индийско шимпанзе.

Правото изпитва морала ни във всяка една ситуация. И лошият закон е закон и трябва да се спазва, но докъде бихме стигнали така? Бихме стигнали до болка познатите думи “съжалявам, нищо не мога да направя”; “тука е така”; “няма какво да бъде сторено”. Много често се иска въображение, за да преодолеем даден правен проблем или откровено лош закон, като за това е нужно само да почерпим от дълбините на правните норми и принципи. Но ако често в ежедневието ни биваме поставени в подобни ситуации, то веднъж в живота сме заставяни пред екзистенциални въпроси. Отговорът “изпълнявах просто заповеди” е запазен в редица от протоколите на Нюрнбергския процес срещу националсоциалистите, обвинени в престъпления срещу човечеството. Законът за масово изтребление ли е бил безпомощен?

Законът е конкретизация на даден морал в дадена ситуация[14]. Тази дефиниция ни позволява да погледнем на простия текст, записан на листа хартия, като лакмус за цивилизационното и морално развитие на дадена нация. “…Ние считаме тези истини са видни от само себе си, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с някои неотчуждаеми права, че сред тези права са живот, свобода и стремеж към щастие.”[15] Това е един авангарден и разкошен манифест на хуманизма, закрепен в Декларацията за независимост на САЩ. Докато не разбереш, че Томас Джеферсън – човекът, написал встъплението на Декларацията за независимостта – е държал близо 600 роби в своята плантация във Вирджиния[16]. Това не означавало, че хубавите думи във встъплението на Декларацията били само доброжелания, просто те се били отнасяли само до хора. Презумптивно съобразно обществените разбирания на много нации през 18 век. това били само белите. Независимо за кой век става въпрос, законът винаги ще бъде средство за утвърждаване на човешките добродетели или дефицити. Три века по-късно, през 2021 г., кметството на Ню Йорк одобри премахването на статуята на Томас Джеферсън от заседателната си зала[17].

Натоварването на закона с твърде големи очаквания е пагубно. Законът няма душа. Няма воля. Той е просто средство за едни или други цели. Не трябва да се крием зад него. Ако приемем да легитимираме твърдението, че законът е безпомощен, ние бихме запратили справедливостта в родово-общинния строй, където не законът въздава правда, а по-силният си я взема сам. Връщане назад няма. Самотниците, повели борбата за право[18], могат да бъдат необходимата искра, но не могат вечно да я водят сами. И ако тогава нищо не се получава, а нещата започнат да се разпадат пред нас, безпомощен е не законът ни, безпомощността е в самите нас.

[1] За целта на есето авторът ще си позволи да използва “закон” и “право” като взаимозаменяеми с ясното съзнание, че правото трябва да се брани от закона.

[2] Целз (II в. сл.Хр.) IUS EST ARS BONI ЕТ AEQUI

[3] https://www.britannica.com/topic/Code-of-Hammurabi

[4] ТР № 4/2015 г. на ОСГК променя същността на негаторния иск. В решението се казва, че “независимо, че е иск за защита на вещно право, този иск няма за предмет вещното право”, което води до парадокса, че първоначално законодателно закрепеният в чл. 109 ЗС собственически иск през 1951 г., близо 64 г. по-късно бива променен от човека.

[5] Тази теза споделят проф. Ж. Сталев и много други

[6]  Законът за защита на германската кръв и на германската чест от 15 септември 1935 г. (Blutschutzgesetz v.15.9.1935)

[7] Ремарк, Е., Искрица живот

[8] Законът за защита на нацията от 1941 г., внесен от правителството на Богдан Филов и има за цел да отговори на тенденцията за сходни разрешения на т. нар. „еврейски въпрос“. Следвайки примера на Нюрнбергските закони, законът за защита на нацията е създаден в унисон със законодателството на Нацистка Германия на расистка и националсоциалистическа основа

[9] Чл. 22 НК (1951 г.) предвижда смъртно наказание за някои престъпления.

[10] Fugitive Slave Act, 1793 – Законът за избягалите роби от 1793 г. е акт на Конгреса на Съединените щати, който гарантира право на притежателя на роб да възстанови неговото притежание, когато същият избяга.

[11] Великата харта на свободите от 1215 г., наричана също ”Magna Carta Libertatum”, е акт, с който се гарантират и защитават правата и интересите на феодалната аристокрация, бароните и гражданите от действията на представителите на кралската власт

[12] Закон за гражданските права от 1964 г., наричан също “Civils right act”, прекратява сегрегацията на обществени места в Америка и забранява дискриминацията при наемане на работа въз основа на раса, цвят на кожата, религия, пол или национален произход.

[13] Европейска конвенция за правата на човека, 1950 г.

[14] Из разговор на доц. К. Таков в телевизионно предаване

[15] https://en.wikipedia.org/wiki/United_States_Declaration_of_Independence

[16] https://www.smithsonianmag.com/history/the-dark-side-of-thomas-jefferson-35976004/

[17] https://www.nytimes.com/2021/10/18/nyregion/thomas-jefferson-statue-ny-city-council.html

[18]  Йеринг, Р., Борбата за право, в превод от доц. К. Таков